„Ще се върна в седем“ – между приказното и реалното

Ще се върна в седем“ е дебютната книга на Горан Атанасов с разкази и пътеписи, които могат да бъдат определени условно и като идилии или пасторални картини на действителност, в която случката отваря с носталгия вратата към миналото и детството.

Горан Атанасов представя дебютната си книга „Ще се върна в седем“

Репортаж на Елена Димитрова от Радио Бургас. Благодаря, Ели.

 

Журналистът Горан Атанасов представя пред бургаската общественост своята първа книга „Ще се върна в седем“. Тя обединява  20 разказа и 15 пътеписа за България, сподели авторът:

 „Условно сме разделили – защото работихме няколко души върху нея – книгата на две части , първата е разкази, повечето от които са свързани с моя роден край, а втората час е пътеписи, като в нея има едно условно деление е един малък цикъл за Странджа, която много обичам.“

Горан Атанасов е роден в Берковица, но от години живее със семейството си в Бургас. Завършил е славянска филология с чешки език в Благоевград. Текстовете му са публикувани във водещи медии за пътешествия и приключения. Официалното представяне на първата му книга е тази вечер от 18 часа в Дома на писателя в Бургас.

  Чуйте звуковия файл

 

 

Горан Атанасов: Ще продължа да пиша за малките неща, които носят голяма радост

Познавам Горан отдавна, затова разговорът между нас е на „ти“. Мога да кажа, че той е от хората, които умеят да предразполагат събеседника си и това сигурно е нормално за човек, който борави добре със словото. Поводът да интервюирам Горан е издаването на първата му книга, но един писател винаги има какво да разкаже, така че ето какво сподели той за нашите читатели.– Кога започна твоята страст към писането и какво си спомняш за онези първи моменти?

– Написах едно стихотворение в началните класове. Прочетох го на глас и се смях до сълзи. Беше пълен провал. Казах си, че не ставам за тази работа. И до днес не се престрашавам да пиша стихове. А истинската страст към писането дойде в гимназията, когато се влюбих в литературата. Малко по-рано си бях втълпил, че искам да ставам лекар. Баща ми ме записа на уроци по биология при доц. Александър Горанов, бащата на Орлин Горанов. Подготвях се две години и месец преди да кандидатствам просто се отказах и реших да послушам сърцето си. Кандидатствах с литература и следващите пет години от живота си изкарах във филологическия факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград. Там срещнах страхотни хора и невероятни преподаватели. Истински се гордея, че имам привилегията някои от тях днес да наричам свои приятели. Цялото интервю ТУК!

 

За какво става дума в “Ще се върна в седем” – част първа, разкази

knijki

1. За един словоохотлив таксиджия, който “мрази” родния си край и едно младо момиче, което кипи от надежда. Стр. 9.

2. За един приятел, който живее зад океана и си идва на високосна година. Майка му говори с внучето си по скайп. Няма драма – част от живота на много голяма група наши сънародници. Стр. 12.

3. За едно момче, което тъгува по родния си край и му пише писмо. Стр. 16.

4. За едно кино, което отдавна не работи, но спомените са ярки, мечтите пленяват, надеждата е жива. Стр. 20.

5. Обикновена вечер в Северозапада. Няколко бири, тъмни улици и един чешит, който пие Алмус, но нещо не му достигат 50 ст. Стр. 23.

6. Разказът, който определят за скандален. Нищо скандално няма в него. Просто един доктор, изкушен от женската прелест и получил урок за цял живот. Разказа ми го измръзналият доктор в колата по северния склон на Петрохан в една мразовита нощ на ноември. Стр. 25.

Return To Innocence

OLYMPUS DIGITAL CAMERA Признавам си бях предубедена. Започнах да чета разказите на Горан и си мислех: “Какво пък толкова интересно има за разказване? Та, нали знаех всичко за него в подробности за последните десет години!” Няма да забравя как един ден той ме попита : “Ти кога ще ги погледнеш ?” Нали съм филолог, все пак. А аз му отговорих без изобщо да се усетя: “Аз още Бакман не съм дочела…” Все не остава време – дете, работа. Личното време все недостига. Един ден останах без работа. Просто реших да я сменя. Между търсенето на нова, оставаше време и за четене. Приключих с натрупаното на шкафчето ми и се отвори време да погледна и неговата книга, уж за грешки. Започнах да чета разказите. Забелязах накои и веднага му звъннах.

Дебют

%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%b8%d1%86%d0%b8

 

„Ще се върна в седем“ – моят литературен дебют. Книгата ще излезе в първите дни на декември от печат и ще е налична за поръчки online, както и в по-добрите книжарници. В нея има 35 творби – 20 разказа и 15 пътеписа. Това са истински истории – преживени, видени, изпитани, чути. Случки с реални хора и действителни места и в този смисъл не знам доколко е литература, а и не държа да влизам в определени категории. Преценете сами. За мен е удоволствие да споделя с вас преживяното.  Повече ТУК!

Да си е по-важно от да имаш

Интервю за списание „Бела“

– Кое е най-екологично чистото място, на което си бил в България?
– Казват, че в България най-екологично чистото място е село Равногор. Не съм бил там, а много искам. Но си имам не едно, а две любими места. Едното е там, където съм роден и израснал – Берковица, скътана в меките гънки на Западна Стара планина. И едно малко село в Северозападна България, запокитено на прага на Дунавската равнина – Владимирово. Това са местата, към които винаги се връщам и които наричам свои. Там се чувствам като у дома си! Местата и хората са свързани. Сигурно си усещала привързаност към някое място и си си обещавала да се върнеш?
 
 
– На какви условия трябва да отговаря мястото извън големия град, в което би се заселил един дауншифтър? Ако например там няма интернет, това не би ли откъснало дауншифтъра от пулса на живота?
– Според мен мястото те избира, а не ти него. Бил съм на много места в България, но никъде не съм усещал толкова силно привличане, такава химия като в Берковица или Владимирово. Условията, естествено, са важни, но да не забравяме, че истинските дауншифтъри сами си стягат къщата и си оправят двора. Със собствените си ръце, използвайки естествени материали и съобразявайки се с особеностите на терена. А иначе дауншифтингът не пречи да се чувстваш гражданин на света. Можеш да живееш в затънтено село, да садиш домати, но в същото време да си в крак с всичко, което се случва по света и у нас. Много ми е смешно деленето на център и периферия, на столица и провинция в XXI век. Провинция не значи задължително изостаналост.
 
Цялото интервю ТУК!

Селото

 

Филмът проследява живота във Владимирово, Монтана, на един от най-големите му празници – събора. Разказва за историята на селото, за културно- историческите му достойнства, за любопитните места и за носталгията по родния край, която според мен, всеки нормален човек трябва да носи в себе си. „Селото“ задава въпроси, но не търси отговори. Кара те да мислиш, да се гордееш, да се смееш. На моменти обаче е тъжен, като живота в Северозапада, но оптимизмът преобладава. Оптимизмът и надеждата, че това място няма да изчезне от съзнанито ни, няма да потъне в прах и тишина. Надежда, която ме вдъхнови да направя този любителски филм.

Горан Атанасов