Тронът

Публикуван във Факел!

Църквата е жълта, на входа й от двете страни като стражи стоят два високи бора, а в купола на кръста има щъркелово гнездо. На прага е изписано „Св. Николай Чудотворец“. В двора на храма има още една църква – старата черква – бяла като сняг. Край нея лежат накривени големи каменни кръстове, върху които на старобългарски са изсечени имената на монаси. Влезеш ли в село, няма как да подминеш църквите. Друг път няма.

Тонко носеше с гордост фамилията Попов. Зла орисница беше отредила да остане сирак от бебе. Баща му напусна този свят, когато малкият бе едва на 40 дни. Отгледа го дядо му Цветан. Той беше свещеник и често го взимаше със себе си в храма. Хлапето се сгушваше в ъгъла под големия прозорец, където сноп светлина озаряваше иконостаса така, сякаш самият Господ слизаше да слуша утренята. Някакво чисто и искрено вълшебство се откриваше пред детето, някакъв тайнствен свят, изтъкан от загадъчни лица и непознати думи. В детските му очички оживяваше свят на символи и тайнства, където само посветените можеха да надникнат. Затова малкият Тонко гледаше в захлас дядо си и слушаше с широко отворено сърце проповедите му. 

Жълтата църква още я нямаше. Дядо му служеше в схлупената бяла черквичка. Всяка неделя храмът се пълнеше с хора, които отчето благославяше. На малкия Тонко най му харесваше как млади и стари целуваха ръката на дядо му – „Благослови, отче!“ – думаха, а той отвръщаше: „Бог да те благослови, чадо мое.“ На път за вкъщи момчето не пускаше ръката на дядо си поп и все разпитваше за този и онзи светец – как е живял, какви чудеса е правил, що е сторил приживе. Веднъж дядо Цветан му разказа за стареца Николай, чието име носи и черквата. Разказа му как в бурното море спирал вълните и пускал рибарите при семействата си.

Така се нижеха недели след недели от Рождество до Възкресение. Тонко възмъжа и порасна. Дойде онзи ден, когато Господ повика верния си слуга в Царството си небесно. Тонко прие това като знак. Сърцето му в него ден беше изпълнено с печал. Добрият старец с бяла брада и ококорени добри кафяви очи беше негов баща, учител – най-добър приятел. Човекът, който го посвети в тайнството на Христа, който го научи на четмо и писмо, на любов към словото, отлетя на небето. Господ прибра своя верен слуга на Великден.

Когато порасна, Тонко започна работа в пощите. Работеше като телеграфист и пощальон. Помагаше на неуките да напишат и изпратят писмо до близките си, сортираше и подреждаше колетите, записите и писмата. Когато се налагаше, носеше телеграми на старците и им ги четеше. Веднъж отиде при дядо Сотир. Човекът беше в заника на своя живот, сляп като къртица и тежко болен. Трябваше да му прочете вест, че синът му е загинал във влакова катастрофа нейде на запад. Наместо това той прочете, че синът му спечелил висок пост, оженил се и чакал дете… Сотир щели да го нарекат. Дядото се засмя и от очите му текнаха две малки вадички. След седмица дядо Сотир си отиде.

През тази неделя усмивката не слизаше от лицето му.

Така течеше животът на Тонко – между колетите и писмата. Дните му ухаеха на мастило и амбалажна хартия, пръстите му бяха вечно изцапани. В един слънчев следобед на април в станцията пристигна писмо. През май щяло да започне изграждането на нова черква. Сълзи от щастие бликнаха от очите му. Представи си храма – голям и просторен, с истински олтар, с икони на Богородичка, Христос и свети Николай Чудотворец. С високи железни свещници, със стъклописи по прозорците… С камбаната, която да възвестява Рождество и Възкресение чак в съседното село.

Сълза капна и размаза мастилото върху подписа на околийския началник.

Не било съдено да стане свещеник, но ще бъде добрия вестоносец, глашатая, който да занесе благата вест.

На село ще има храм на името на свети Николай!

Дойде зеленият май, строителите започнаха градежа на черквата. Тонко всеки ден се отбиваше, сядаше в двора и наблюдаваше как се ражда великолепен храм. Пред очите му се нижеха спомени от онези години, когато с дядо си поп ходел в малката черквичка всяка неделя. Спомнял си проповедите, литургиите и как хората целували ръката на дядо му.

Тонко се издигна в професията и стана началник на пощенската станция в Берковица. Заплата му позволяваше да заделя по някоя пара на страна. Спести немалка сума, която реши да дари на черквата в родното си село. Храмът беше почти готов, оставаше да го изографисат и осветят. В един тих следобед на септември Тонко седна и написа на видинския владика, в чиято епархия попада храмът на село.

Дядо Владика,

Като потомъкъ на свещеник, който ме отгледа и възпита в името на Христа. Показа ми тайнството на олтара и отвори сърцето ми за божията любов, позволи ми да направя скромно дарение за Неговия храм – „Св. Николай Чудотворецъ“ в Лютъ, Фердинандска околия“

Твой раб: Тонко Т. Поповъ

С жена ми стоим смълчани в жълтата черква минути преди полунощ. Държим в ръцете си запалени свещи и чакаме свещеника да обяви Възкресение. Баща ми е притворил очи в тиха молитва.

Седи в трона на прадядо ми Тонко!

Христос Воскресе!

Воистина Воскресе!

После тъмната нощ засвети от стотиците малки пламъчета с благодатен огън, който хората понесоха към домовете си. Неделя по-късно чух, че ще ставам баща.

Горан Атанасов

твоят коментар

3 коментари на "Тронът"

заглавие
avatar
сортиране по:   най-нови | най-стари | най-коментирани
Ваня Икова
гост

Бликнаха сълзи в очите ми…!От умиление и благодарност !Господ да дарява теб и семейството ти със здраве и благодат!Благодаря ти от сърце!

Ели Кирилова
гост

Това е то: „Чудото“, Горане! Добре, че е твоите прародители, са го срещали, че и твоите деца да го очакват!

Горан
гост

Така е…

wpDiscuz