Риболов

Река Огоста

Тръгнахме за риба с брат ми на Огоста. Паркирахме колата и подминахме колцина рибари, които припряно заръкомаха, че там, където отиваме, няма нищо. Ние само кимнахме и прегазихме реката. На отсрещния бряг беше по-добре. Нямаше рибари. Потопихме бирата в живарника и брат ми запали цигара. Димът влизаше в лявото му око и той, примижал, се обърна към мен. Надигна вежди и разпъвайки телескопа, посочи с глава към Третата върба.

– А? – рече. И се усмихна.

И двамата си спомнихме летните вечери там.

Летните вечери край реката! Те са най-красивите изживявания на този свят. Само онзи, който не е докосвал уж неволно ръката на момиче край огъня, не знае за какво говоря. За звездите горе, светулките, щурците и жабешкия хор не е нужно да се разказва – та те са отделен свят. Август е цяла Вселена! Но има и нещо друго. Нощем край Огоста въздухът е различен – сладък и лек, носи се ефирно като перушинка. И онзи букет от аромати, който не можеш да помиришеш и в скъпа парфюмерия. Но не това е магията на вечерите край реката. Истинското вълшебство е в историите край лагерния огън. Онези разкази, които се раждат сякаш от една-единствена искрица, лъкатушат няколко минути във въображението ти и после уж са си тръгнали, ала не са. Оставили са малка драскотина в съзнанието ти и мине се не мине време, сещаш се за тях. 

Няколко стари върби даваха имената на местностите край реката от нашето детство. Нямаше нищо поетично в тези наименования. Викахме им Първата, Втората и Третата върба.

Третата върба беше най-обичаното място. Там най-често се събирахме. Малко по-нагоре от нея се намира най-хубавото място за къпане – Лиляците. Така му казвахме, защото имаше няколко акации. А още по-нагоре – Брода. Реката там е широка, но плитка, та затова брод – място, където можеш да минеш.

-Наздраве!

Бирите звъннаха, а отсреща някой извади едър клен. Изглеждаше щастлив, а ние си спомняхме истории.

След час слънцето отслабна и заприлича на огромна златна топка. В далечината, откъм Марков камък, се зададе стадо крави. Пастирът ги водеше към Брода. От малкото му червено транзисторче звучеше с пълно гърло Хоризонт.

– Малиии, тва е Ванчи – рече брат ми. – Цял ден го е пекла жегата с кравите. Сега ще го викна да му дам последната бира.

И ме погледна някак въпросително.

– Много ясно! – изломотих. – Иска ли питане!

– Ейй, Ванчи, яла, яла! Радиото заглуши реката.

– Ти ли си бре, Орлине? Не съм те виждал 100 годин.

– Щеш ли леденостудена бирица, а? – И братока се усмихна до уши.

– Е, от дека таа бира тука бе, Орлине?

Брат ми дръпна живарника, където плаваше зелено стъкло студена бира. Извади бутилката и метна мрежата върху каменистия бряг. Вътре останаха няколко етикета Алмус.

Фъссс!

– Заповедай, Ванчи!

– Малиии, Орлине! – процеди пастирът и очите му се напълниха с благодарност. Сетне се удари по челото.

-Намали тоа транзистор, че изплаши рибата! – каза с усмивка брат ми.

Ванчи врътна копчето и реката заклокочи отново. Той надигна бирата и адамовата му ябълка направи няколко хода.

Често се връщам към онзи горещ ден на август и си викам: Ако ми се случи да обикалям пеша в жегите и попадна на човек, който ми отвори ледоностудена бира на залез слънце, какво ще кажа? Сигурно нищо. Само ще се плесна по челото.

Някои неща не могат да бъдат изказани с думи!

Събрахме такъмите, прегазихме пак реката и отидохме до колата.

Казахме ли ви, че нема да фанете нищо – рекоха развеселени рибарите.

– Опасни майстори сте – подхвърли брат ми, – всичко знаете. Метна въдиците в багажника и ми намигна.

-Ррррр, ма. Ррррр! – Викаше Ванчи, който подкарваше стадото към обора. След тях се надигаше голямо турло гъст прах, който скриваше хоризонта. След няколко минути вятърът разпиля прашния облак из долината на Огоста. Всичко си изглеждаше постарому.

Горан Атанасов, 2017

твоят коментар

бъди пръв

заглавие
avatar
wpDiscuz