Глутницата

Онази зима сякаш беше безкрайна. Снегът в равнината падна още в последните дни на октомври. Лед скова реките, а клоните на дърветата и ниските храсти заприличаха на ледени статуи. Виелиците и валежите често слизаха от Балкана и застилаха полето с бяла пелена, огромна и безкрайна като безбрежен океан. Имаше нещо магично в тази самотна картина, някакво усещане за тайнство, за чудо, което бе необяснимо за баба Мария, но което тячувстваше и по свой начин обичаше.

В края на януари омекна. Виелиците поспряха, небето се избистри, а слънцето светна в малката кухничка на баба Мария. Дойде му времето – рече си женицата – да навестя внучета. Защура се вкъщи, искаше да им занесе от всичко. Стъкми огън, напали печката и направи огромна турта1. Слезе до мазата и взе бурканче лютеничка, зави парче сиренце, малко сланинка, наля шише винце за сина и снахата, турна бутилка олио и всичко това грижливо подреди в големия цедник2.

Преди да тръгне отиде в ъгъла на стаята и запали малкото кандилце. Прекръсти се с молитва пред Богородичка, а сетне мушна кибрита в дълбокия джоб на престилката си. Завърза пешкира на главата и пое пеша през полето.

Времето беше чудно! Косото януарско слънце проблясваше в снежното поле и пръскаше диаманти. Тази дива красота превземаше сърцето на старицата. Няколко часа деляха двете села, но се вървеше трудно. Старият коларски път беше покрит със сняг и бабата мъчно стъпваше. Беше изминала повече от половината разстояние, когато слънцето се скри зад високите исполини на Балкана и денят полека започна да отстъва. Силите й бавно я напускаха. Беше стигнала Добри дол3, когато поспря край един изоставен обор да отдъхне. Подпря се на плета и забърса потта от зачервеното си лице. Вдиша дълбоко няколко пъти, счупи от питата, сръбна винце и подкрепена продължи пътя си.

Полека-лека се притури. Вечерницата трепна в стъкленото небе, кръглата луна изгря и цялото поле грейна с ледена красота. През насълзените очи на баба Мария в далечината мъждукаха светлинките от първите къщи на селото. През зимата, когато е тъмно, самотно и студено светлинката създава уют и повдига духа. Силите й заприиждаха, забрави за умората и дори леко ускори крачка. Малко остана, рече си на ум женицата и се размечта. Нямаше търпение да пристигне. Представи си срещата, щеше да види седемте си малки дечица, щеше да ги прегърне, да седнат със сина и снахата край синията4, да се нагостят с прясна пита, сиренце и сланина, да изпият по чаша вино… После баба Мария щеше да легне край огнището с дечурлигата и дълго да разказва приказки за таласъми и караконджули5, да плаши най-малките с баба Яга и Торбалан…

Щеше, но…

На няколко пъти тя поспря и се заслуша. Струваше й се, че някой върви подире й. Свърна назад и с ужас видя няколко чифта очи, вперени в нея. Наблюдаваха я изпитателно на не повече от 15 крачки.

Вълци!

Дългата зима ги бе изкарала от леговищата. Властелините на гората бяха започнали да идват все по-близо до селата, да прескачат оградите, да се промъкват в кошарите и завличат малките агънца. Баба Мария беше безстрашна и силна жена и друг път бе виждала вълци, но този път имаше лошо предчувствие. Ех, само да беше с нея дядото с пушката. Лоша болест обаче го беше натиснала и старецът цяла зима само лежеше. Уплаши се, сам-сама жена насред полето. По-добре да не беше тръгвала!

Старата жена усещаше края на своя живот и през главата й запрепускаха хубавите моменти от него. Спомни си, когато се задоми, когато се появиха рожбите й, когато децата й минаха под венчилото, когато на белия свят дойдоха внучетата. Колко много ги обичаше, Господи! Как сега единственото нещо, което искаше бе да ги гушне, да види игривите им очички, да чуе звънкия им смях и да нацелува своята любимка – най-малката калпазанка – Гинчето. Спомни си едно време, когато беше малка, как в една студена зимна нощ пътуваха с колата6 към село. Насред пътя глутница вълци ги застигна. Баща й запали едно въже и го пусна зад каруцата. Чу го да казва, че вълците се страхуват само от огън. Тогава глутницата продължи да ги следва чак до селото, но не нападна. Този ужасяващ спомен беше оставил драскотина в съзнанието на бабата.

Жената се разкрещя, заръкомаха, запляска с ръце. Глутницата започна да се групира и след няколко мига баба Мария беше заградена от колцина сиви вълци и един едър черен мъжкар с едно изцъклено око. Същински призрак! Сякаш самият дявол стоеше насреща й.

Вълците я гледаха свирепо от долу на горе, опашките им бяха подвити, а оголените им зъби и чудовищното ръмжене я вцепеняваха. Усещаше как по тялото й пълзят милиони малки мравки, а косата й настръхва. Чуваше стъпките им в снега, усещаше дъха им върху себе си. Очите им светеха кръвожадно на пълната луна. Всеки момент щяха да скочат и да я разкъсат. Жената погледна за последно нагоре, където искряха милиони звезди. Една се отрони и огнената й опашка разсече небосвода… Някой пое преди мен при св. Петър. Мене ще почака още малко – рече старицата, взе парчето сланина и го хвърли. Вълците не му обърнаха внимание и бавно, затваряйки кръга, се приближаваха. Тогава баба Мария изсипа цедника в снега, отвори бутилката с олио и го разля обилно върху него. През цялото време крещеше, а вълците не спираха да ръмжат и да се спускат към нея. Усети как разкъсаха престилката й. Краят бе близо. С треперищи ръце бабата драсна клечката и запали цедника.

В този момент сякаш и равнината се притече на помощ. Появи се лек полъх, който разпали огъня, цедникът лумна и бабичката започна да го размахва около себе си. Полето разпращя и засвятка все едно беше запалено буре с барут. Старицата крещеше и тропаше с крак. Приличаше на вещицата, на стара магьосница, в която се е вселил зъл дух, способен да помете всичко наоколо. Дивите зверове се стреснаха, бавно се заотдръпваха и отваряха обръча. Лека-полека старицата излезе от загражденито и почти затича към селото. Глутницата, предвождана от едноокия черен вълк, продължи да я следва, но бавно изоставаше. След половин час баба Мария със сетни сили и догарящ в ръцете огън стигна горната махала на селото. Кучетата се разлаяха. Тя се обърна назад и погледна към далечината. В подножието на боровата горичка вълците стояха и не я изпускаха от поглед.

Улиците бяха разчистени, комините на къщите димяха, чуваха се гласовете на стопаните, които шетаха из дворовете. Някои прибираха стоката в оборите, други носеха дърва. Сърцето й се успокои. Баба Мария се окопити. Погледна пак към баира. Черният вълк поведе глутницата навътре в полето.

________________________________________________________________________________

1 турта – пита

2 цедник – голяма плетена торба с една връзка

3 Добри дол – местност извън село, която се простира на десетки акри обработваеми ниви. Между тях водят коларски пътища, които свързват селищата Владимирово, Якимово, Мърчево, Септемврийци, Мадан

4 синия – кръгла и ниска масичка за хранене, около която се седи на пода

5 таласъми и караконджули – митични създания из фолкора на балканските народи, които злосторничат нощем. Таласъми и караконджули бродят из Северозапада и често са възпявани в творчеството на Йордан Радичков

6 кола (с ударение на о) – каруца с конски впряг

 

Горан Атанасов, 2017

Снимка: http://bg.woowals.com

 

твоят коментар

1 коментар на "Глутницата"

заглавие
avatar
сортиране по:   най-нови | най-стари | най-коментирани
Росен Йеротеев
гост

Страхотен разказ! Написан майсторски, много въздействащ и красив.
Благодаря на автора за това изживяване – за кратко ме пренесе във времето и пространството, а след това мислите ми ме върнаха на едно специално място и любими хора.

wpDiscuz