Гнездото

 

„Но така е с човека.

Той никога не пораства. Само остарява. И цял живот гони своите детски желания, своите детски комплекси, своите детски любови…“

Джоко Росич

Събудих се сутринта от гукането на гугутката, която свиваше всяка година гнездото си в короната на старата ябълка, точно срещу малкото балконче на селската ни къща.

Обичам това балконче. От него се открива чудна гледка към хълмовете край село и долината на реката. Но най обичам да излизам тук през пролетта, когато цъфне ябълката и сивата птица започне да се навърта в клоните й. Мъжкарят се перчи, издува гуша, върти се, пее гордо. Щастлив е! Стягат отново гнездото си, където през лятото ще се излюпят малките. Навремето някой даде идея да отсекат ябълката, за да има място за гараж, а и без друго плодовете й на са много хубави. Дядо не склони. 

Не си спомням да е излагал аргументи, но мисля, че днес имам своя отговор. Някъде бях прочел, че когато починат старите хора, вече няма кого да попиташ. Напоследък се навъдиха всякакви консултанти. Специалисти по начин на живот, начин на хранене, мислене, обличане и не знам какво още, но подозирам, че никой от тях няма да ви даде адекватен отговор на въпроса защо да не сечете ялова ябълка в двора.

Навремето баба и дядо гледаха кози, овце, зайци, гъски, пуйки и малко ме беше страх да минавам през черния двор. Пустият гъсок винаги се спускаше, петлите скачаха. Все въоръжен с пръчки ходех из двора! Бях като някакъв малък самурай. А ходeх, за да наглеждам и едно друго гнездо. Под стряхата на старата кошара свиваха гнездо лястовичките. Всяка пролет си мислех, че ще видя там и бялата лястовица…

Ето, и сега са тук. От дете ви помня, разбойници! Колко ли поколения са се сменили, как винаги идват с цъфналите ябълки и бесния цвъркот на врабчетата! Защо са избрали дядовия обор? Ходeхмe с баба и дядо да видим козлетата, а дядо винаги ми показваше малкото гнездо, като на човешка длан, полуотворена и добронамерено подпряна на ръбестата греда. От нея се подаваха малки главички с отворени човчици, а майката кръжеше и цвъркаше нервно около гнездото. На дървената врата стоеше малък, счупен в единия ъгъл прозорец. Зиме дядо го запушваше с парцали, да не духа на козлетата, а лете ги махаше. Така и не поправи прозореца. Сигурно не е имал време.

Днес прозореца го няма, вратата е затворена, резето е хлопнато. Вече няма зайци, кози, овце, гъски. Само скачащи петли и кокошки. Аз отново съм с пръчка, но петелът не смее да ме закача. Усеща, че няма да му се получи. Мен пак леко ме е страх, но петела май повече.

Ето ги, лястовичките са тук! Това са селски лястовици. По-големи са от градските, по-пъстри и по-игриви. Цвъркат ли цвъркат, излитат и влитат през прозорчето. Поправят си гнездото. Носят в малките си човчици сламка по сламка, камъче след камъче. Лепят ги старателно с топчици кал – докато не заприлича на зид. Лека-полека оформят малката протегната длан, където ще отгледат и тази година рожбите си.

Замислих се. Аз станах прелетна птица. Пораснах и отлетях от гнездото на юг. И аз мигрирам като лястовичките. От юг на запад, от запад на юг. Изградил съм си няколко гнезда и всички са ми скъпи, но и аз като тях с голяма любов се връщам там, където съм отраснал. При моето първо гнездо, което няма да изоставя, докато съм с всичкия си!

Не разбирам хората, които си напускат гнездата! Не се връщат напролет да ги изкърпят, да ги освежат, да оплевят. Казват, че нямат време, че живеят далече…

Имам една приятелка в БДЗП, веднъж я попитах какво разстояние изминават лястовичките, за да се върнат при гнездото си. „Десет хиляди километра. Тръгват от бреговете на Африка, продължават през пустинята Сахара, прелитат по долината на река Нил и над Средиземно море, сетне над Западна Турция и Гърция. И за шеметните шест седмици долитат до България, а всяка двойка отива там, където се е родила.“ Така каза!

Това чудо на природата става винаги около Великден, когато цъфнат ябълките, когато се разлудуват врабчетата, когато загука гугутката, когато забръмчат мушиците, когато паяците започнат да се движат в паяжината, а котката все по-блажено да се изтяга по слънчевите ръбове на къщата.

Бяха ми нужни повече от двайсет години, за да разбера защо точно напролет е Великден. Какво ни е казал Спасителят с тайнството на Възкресението. Сега вече разбирам защо и ние, също като птиците, се връщаме вкъщи за Великден.

Просто е. Така е програмиран животът. Напролет всеки да отива там, където се е родил, да си легне в гнездото и да стане отново малък. Всичко друго е противоестествено.

Разказът е част от книгата „Ще се върна в седем“, която излезе в края на миналата година.

твоят коментар

1 коментар на "Гнездото"

заглавие
avatar
сортиране по:   най-нови | най-стари | най-коментирани
Bozhanka Milanova
гост

Gorane, 4etoh razkaza s interes i si predstaviah vseki moment ot opisanieto ti, kade se namura i za kakvi slu4ki stava duma( zastoto sme kom6ii).Po4uvstvah detskite ti valnenia i sega6nite ti 4uvstva i prejiviavania.Pozdraviavam te, ima mnogo 4uvstveni opisania i dobri sravnenia.Padvam se, 4e uvajava6 starite 4uvstva i starite si roditeli, radvam se 4e ima mladi hora ,koito imat spomeni.

wpDiscuz