Лозето

Успяхме да си отидем за Великден на село. Моето село е далече от морето. На северозапад, чак на 500 км. Там не наричаме къщите вили. Не съм чул някой да казва „отивам си на вилата”. Тук, по морето, е друго. Селата са курорти, къщите са вили, лозята ги няма. Не защото няма кой да ги работи, просто се търгуват скъпо, а на тяхно място израстват големи хотелски комплекси.

Та, станахме рано сутринта, натоварихме се в колата и потеглихме. Избрахме маршрут през сърцето на България. Велико Търново – Ловеч – Плевен, а сетне Долни Дъбник – Кнежа – Бяла Слатина. Там пуснах джипиеса. Табелите по оня край са поизбелели, не са подменяни от Бай-Tошово време, а аз не съм минавал по тези пусти шосета от години. Случи се дъждовно време, но ми беше приятно, че най-после карам на път за вкъщи. Пътищата тук са тесни, изровени и с наклони. На места имаше такива локви, че имах усещането, че прекосявам малки реки. От време на време се разминавах с някоя друга кола.

В селата.

Хората вървяха умислени, една баба, с черна забрадка и дълго като роба найлоново яке, държеше хляб в скута си, сякаш носеше дете. Отиваше в незнайна за мен посока. От шосето се надигаха балончета – ще вали дълго – така казват старите хора. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Черната й фигурка бе като видение в замреженото от дъжда задно стъкло. Когато чистачката махна водата, бабата изчезна.

Някъде край Рогозен (правилно се сещате за съкровището), в една подгизнала ливада край пътя се разхождаше, сякаш бе на дефиле, едър мъжки фазан.

Надвечер пристигнахме на село. Баба ни посрещна на прага пред жълтата къща с очи, пълни с щастие. И от щастие заплака. През онази нощ спахме като бебета.

На сутринта се разбудихме рано. Беше спряло да вали и след дългата селска закуска решихме да се поразходим до Градешкия манастир.

Днес дядо е уморен донемайкъде, но продължава да бъде горд и силен. Старостта бавно побеждава тялото му, изтръгва силата от големите му ръце, но трудно прекършва духа му. И макар да се придвижва мъчно, не спира да работи. Каквото и колкото може. Не спира! Навремето дядо беше силен като планина. Мисля, че беше най-силният човек на света. Сега можеш да познаеш силата му в очите. Стоманеносиви очи, в които няма и капка (само)съжаление. Дядо ми се казва Горан!

Криво-ляво го уговорихме да дойде с нас до манастира. Запалихме колата и тръгнахме. Пътят минава покрай отбивката за старото ни лозе.

–  Помниш ли лозето? – впита някак помежду другото дядо.

– Помня – казвам, а спомените ме връщат в онези безкрайни редове.

В далечния им край като могъщ исполин се простираше 200-годишният орех. Земята – твърда като камък, големите буци подскачаха от ударите на мотиката и се разбиваха като вар в краката ми. От време на време ту плахо прибягваше зайче, ту кукувица кукаше нейде, а баба все ме питаше дали имам някоя стотинка в джоба. И там, по средата на старото лозе, кротко подпряна на мотиката, баба спираше да си поеме дъх, повдигаше кърпата от челото си, забърсваше потта от зачервеното си лице и казваше: „Трудът облагородява човека, сине!“ И сега пред очите ми е звучната сянка на стария орех, пладнешкото слънце, в което танцуваха рояци дребни мушици… И баба ми, подпряна на голямата си като лопата на багер мотика, загледана в далекото.

– Какво става с лозето? – питам, въпреки че знам.

– Нищо нема вече от него, само бурени! – рече дядо, без да хвърли и поглед на калния път към лозето.

Исках да отида. Не успях и този път. Помня, че долната част на лозето беше на дядо ми Тошко. Да го прости Господ. Там беше и вековният орех. Дядо Тошко беше невероятен разказвач, истински магьосник на словото. Умееше да говори с всички и за всичко. По онзи негов жив, картинен, фотографски начин, който те оставя със зяпнала уста, залепнал за масата. Още на село се приказва под сурдинка за неговите приятели. „Големци” – така им вика баба – професори, доктори, адвокати. Жена му била лекарка. Живеели в 4-стаен апартамент на „Орлов мост”. После нещо се случило. Прибрал се на село. Лекарката не дошла с него. Бях вече пораснал, когато той отчайващо се пропи. Разпродаде имуществото си, заживя в нищета. Беше вече стигнал ръба, когато през едно от онези лета, сякаш цяла година, отидох да му закарам храна с мотора. Заварих го приседнал на каменните стълби пред къщата. И въпреки че навън беше адска жега, се беше загърнал в плътна рубашка. Като ме видя, очите му се оживиха. Подадох му още топлите кастронки с храна. Той някак срамежливо ги взе. Благодари ми, сетне изправи глава и ми каза да ходя да играя и непременно да предам поздрави вкъщи. Видях по лицето му следи от кръв. По-късно научих, че са го били. Някъде по това време трябва да е било, когато продаде лозето, а с него си отиде и старият орех.

Циганите го отсякоха за бутилка ракия и две кутии цигари!

Дядо ми Горан не продаде лозето. И въпреки че сега не хвърли и поглед натам, аз съм убеден, че често вечер се връща в мислите си горе. Редовете, опънати под конец, няма и тревичка, а под тях земята се чернее като катран. Зелените листа на лозниците се поклащат от вятъра, а в клоните на ореха се гонят катерици. Кълвачи почукват по здравата му кора, а ехото отнася ударите им във всички посоки. Жълтата „Симсон”-ка е изправена на сянка под някое дърво край пътя, а дядо отпива на бавни глътки студена бира в горния край на лозето, на най-високото, откъдето се вижда цялата хубост на неговия труд, а в стоманеносивите му очи се чете неприкрита гордост.

Почти всеки ден ми се налага да минавам през Поморие на път за работа. Малко след града все още има лозя. И там, в едно малко лозе, полегнало на хълма, всяка сутрин възрастен мъж нещо се щура. Все чопли, връзва, копае, пръска. Край пътя паркира жълт мотор, марка „Симсон” от 1980 г. След лозето му започват да никнат мастодонти, които вече пета година стърчат гротескно недовършени на пътя. Пръснати са като гигантски боклуци в различни цветове… а долу лозето е под конец! Трябва да го видите на залез слънце. Зелените му листа се къпят в злато, над него небето трепери, а в далечината се синее морето. Все едно си в Тоскана или Прованс, или Южна Франция, или Моравия! А аз се качвам на нашето лозе, онова в Северозапада, седя под дебелата сянка на стария орех и гледам баба и дядо, които бавно се отдалечават. След тях остава само звукът от ударите на мотиките. Туп, туп, туп, туп…

твоят коментар

бъди пръв

заглавие
avatar
wpDiscuz